Шкурка за душата

Действащи лица

Конферансие

Жената

Действието се развива в един нощен бар с програма. На подиума излиза конферансие.

Конферансието: А сега за вас ще пее младата, очарователна певица Нина.

Оркестърът свири  туш. Прожекторът осветява певицата и всички виждат, че на подиума разперила триумфиращо ръце стои възрастна жена.  Музиката спира, всички гледат разочаровано. Конферансието ядосано се насочва към нея.

Жената: /възторжено/ Оле! /вижда разочарованието на публиката и отпуска ръце/ Какво? Искате Нина? Да, но Нина я няма. Замина. /смее се/ Има рима даже. Нина замина. Но моля Ви, не бързайте да си тръгавате! Аз я замествам. Моля? Онзи господин казва, че не бих могла. Защо бе господине? Мислите, че не мога да играя кан кан като Нина? Хе, този път дето тя го върви, аз отдавна съм го минала. По колко барове съм пяла, по колко подиуми съм си вирила краката ей тъй  на. Младата госпожица се смее. Така е моето момиче. Туй Париж,  туй Токио, туй Каспичан за нищо ги нямах. Да ви покажа ли? Не, по добре да ви разкажа. Кан кана, момичета, ни казваше нашата хореографка, има просто правило”Смигаш, вдигаш, стигаш. Което значи - смигаш, ей тъй с оченце, вдигаш полата и с крака чак до ухото стигаш. И да ви кажа, млада госпожице, наистина беше просто и лесно. Смигаш, вдигаш, стигаш. Обаче след време взех да се сецвам. Оная госпожа, да да, вие госпожо в прекрасната възраст,  разбирате какво искам да кажа, нали. То, сецването, идва някак си внезапно. Но да не мислите, че съм се предала веднага? Не! Промених тактиката. Минах на, смигаш и вдигаш. После се оказа някак неприлично да вдигаш и остана само смигаш. Докато един ден някакъв господин не ме попита: “ Госпожо, да не би нещо да Ви е влязло в окото”. Не, той не ми се подиграваше, той просто се притесняваше. Сега нито смигам, нито вдигам, нито стигам, обаче душата ми играе на кан кан.

Музиката свири кан кан и жената весело танцува.

Но вие искахте Нина. Разбирам. Нейната младост е като мехлем за душата. А аз...аз съм по скоро шкурка. Да, да вашата шкурка за душата. Ей, господине, май Ви изненадах. А младата госпожица даже не знае какво е това шкурка. Не е вряла и кипяла в строителните работи. Нито пък някой е стъргал още душата й. Защото шкурката затова служи. Да стърже. Грапавини ли щеш, мръсотия ли щеш, ръжда ли щеш. И само каква пушилка вдига... Но пък става чисто и гладко. Та казвам аз, без шкурка не може. Защото явно господ не си е свършил добре работата. Не, не, че го критикувам. Опазил ме бог! Обаче май я е попретупал работата. И много бабунки е оставил по душата. Не, не го критикувам. Но тия бабунки... Трудно ти е да я откриеш от тях. Едно нещо обаче е хубаво. Направил ни е от кал. Та като поошкуриш малко и работата се оправя. Представяте ли си да бяхме от стъкло. Шкурката щеше да се плъзга, а ефект никакъв. Та казвам, поне веднъж трябва душата да се изшкури. Веднъж на един живот. Представяте ли си това веднъж да е тази вечер. Да излезем от тук с няколко грама шлака по-малко. И по добри. И по нежни, защото…/пее/

Колко грапави напоследък сме станали.

Груб материал е обгърнал душите ни.

С груби чувства живота сме хванали.

И го мачкаме.Грубо изцеждаме дните си.

Казвате,няма как, тъй са ни мазали

Калфи вилнели са безнаказано.

Блъскали, чукали и са я смазали

малкото нежност накратичко казано.

Шкурка ни трябва, говорим ядосано

В стържене виждаме вяло спасение.

Да ремонтираме делото тъй нескопосано

и да отложим свойто падение.

Сега ще кажете тая пък откъде накъде ще ни стърже. Господ ли е, що ли? Хайде, моля ви се, някаква  актриса ще ни прави кюртаж. Малко ли са объркани главите ни, та и  душите ни да разбъркват? Аман от мошенници, дето все се натискат да ни вкарат в нечий храм, уж да ни облагородяват. А те просто ни скопяват. Вярно е. Всичко каквото си мислите е вярно. Но ако се отърсите от гнева, ще разберете, че имате нужда от едно х,у,у,убаво шкурене. Нежно. Деликатно. Така че хем нищичко да не усетите, хем накрая да ви стане някак по леко. Така както го могат артистите. Аз имам дълъг опит в шкуренето. Тридесет години на сцена ей. Веднъж дори  един бизнесмен шкурих. Те, бизнесмени, знаете, си мислят, че са хванали бога за брадата и се люлеят на нея. Забравят, че долу под тях живеят себеподобни. Затова просто им е наложително редовно шкурене. Та ходих при този бизнесмен да търся работа. Не че толкова ми трябваше. Но временно бяха закрили културата. Та реших да се пробвам в някоя по прозаична област. Влизам във огромен офис, колкото амфитеатър, а там опашка от кандидатки. И все дългокраки красавици. И все къси полички.   Кой знае за каква ме помислиха, я че съм майка, я че съм тъща на шефа, та път ми направиха децата. Заставам най - отпред  и току вратата се отваря. Появява се един такъв зализан, дъвче дъвка и вика:  “Айде първата да влезе!” И аз се намъквам. Той ме изглежда от краката до петите и вика: “Вие нещо сте се объркали.” ” Аз по обявата,” вадя листчето от вестника, “По изискванията. И езици зная и компютърът не ми се опира. И кафе правя. Най - добре турско. Че и гледам на това отгоре.” /към публиката/Аз ако искате и на вас ще гледам. Само чашките си обърнете! Обаче добре да ги разклатите! Защото то в разклащането му е майката. Да знаете ония момиченца как ги разклащаха. Та значи господинът ми вика: “Е да де, но не е достатъчно”.” Не е ли?”, викам си, я да извадя шкурката да видим тогава. “Мога и други неща”,  напънах се аз да го впечатля.” От стара коза яре съм”. “Именно”, мръщи се той. “На нас ни трябват по,” мъчи се той да обясни и щрака с затруднено с пръсти...” По образовани?, питам аз.” Казах ли ви за специализациите си?” “Не, не по...” “По- опитни ли? Господине, имам трийсетгодишен професионален опит”. “Не бе, искам да кажа...” “Разбрах, разбрах по атрактивни”. “Нещо такова”, кима той. “ Нещо такова”, хващам се аз за думите. “Попаднали сте точно на когото трябва.” Не му казах за канкана, защото ако трябваше да си вдигам полата щеше да ми види скъсания чорапогащник. Обаче сложих на една табличка чаша кафе, и започнах да леекичко да шкуря. Да валсувам, де. С табличката.

За мен кафе, за шефа две

Уиски с лед да му е кеф

С лула в уста, с пищов в ръка

Цял ден готов за женската любов

После на една пишеща машина му изтраках ода за радостта. С телефонния секретар направих дует. Но най се изкефих с принтера. Той страничка, аз пирует. Той страничка, аз шпагат. И така нататък и така нататък. Какво ли не правих? Даже и през хип-хопа минах

Само кажете и наредете!

Скачам от стола, нося ви кола!

Само речете, само смигнете!

Аз съм в услуга, без работа друга!

Накратко. Взех акъла на цялата офис техника. Обаче като погледнах оня разбрах, че изпускам положението и викам я да  ударя шкурката по- яко. „Господине, нима не виждате, аз съм  като една чаша. Пълна. Всичко има в мене. Вие само искайте. Аз ще се разлея като… като чаша шампанско. И ще ви напълня с енергия, с плам, с душа.”  Оня се опули. Но аз си викам, ще схване момчето и започвам да му рецитирам.

Човешката  душа е като чаша.

Ранима с крехкост на стъкло.

И чукнеш ли ще те изплаши.

Ще се пропука без да разбереш защо?

Понякога препълнена от вино,

бушува с грохота на водопад,

мечтаейки неудържимо

да подчинява този свят.

Понякога като нектара сладка,

готова да упие нечие сърце,

гальовно дава ти загадка

с невинността на малкото дете.

А случва се сломена от живота

да плаче скрита в ъгълче сама.

Но крачейки към своята голгота

все пак  да дири мъничка искра

И зърне ли я, пак да закипява.

Море от урагани да твори.

С опасността да се задява. 

Подобно факел да гори.

Харесва ми да е такава!

Страхувам се от празните души,

в които вятър на забрава

единствено бодилите върти.

Не ми се иска естеството

да е с безчувствието на метал.

Или пък с твърдост на дървото

за другите без капка жал.

В такива чаши никой не надниква.

Не може да ги счупи, но дали

във времето превръщат се в реликва?

Не са ли вечни само крехките души?

Той иначе беше доста търпелив. Изслуша ме докрай и после попита. Знаете ли какво ме попита, господине? Попита: “Вие  навремето чаши ли сте продавали?”  В този миг ми просветна, че само си хабя  шкурката, та реших да не го мъча повече. Така де, дожаля ми за него. Казах му едно, хайде със здраве и си тръгнах. Обаче до вратата тъкмо да я отворя, ме догони гласът му. „Мадам”, вика, „Вие цена нямате, само дето сте изпуснали влака”./обръща се към една  госпожа в залата/ Чувате ли, госпожо! Влака сме изпуснали. И ми го каза, все едно, че  бях вече хвърлила топа. Нищо не му отвърнах. Само се обърнах и си тръгнах. Но през рамото си  видях, как се смалява,  прегърбва, сбръчква се и гледа след опашката на един влак.  Тогава си спомних една позабравена песен.

Изпуснахме влака,

ей така, за минутка разсеяни

Мислехме  той ще ни чака

Боже, какви сме били завеяни!

Като куфар очукан забравени,

в разкривена до глупост гримаса,

уверявахме тихо отчаяни,

че не искаме в първата класа.

И за втората няма стремление.

В третата ще се свием в кьошето

само да сме в движение

в такт със влака да бие сърцето.

А те  сякаш напук ни забравиха.

Ей така, като вещ изхабена

шанс единствен дори не оставиха

на душата ни от обида сломена.

На вас май ви стана тъжно. О, господи, я по весело. Защото да знаете аз от цялата тази работа се забавлявах. Знаете ли той не беше лош човек. Но аз исках просто наведнъж да го ошкуря и той се изплаши. Мислеше може би, че нищо няма да остане от него. Не, не беше лош човек. Просто калфите бяха се престарали и бяха му замазали очите, ушите и всички сетива, които водят към душата. Лошото е, че докато са го мазали, ние сме гледали мълчаливо отстрани и сме си казвали: “Голяма работа, нали нас не мажат. Голяма работа. Я какъв хубав стана. За чудо и приказ.” И така  не можах да го ошкура, но пък от себе си дялнах от тук дялнах, оттам. Малко наивност, малко инфантилност. Налагаше се. Важното е да се шкури. А както ви казвах одеве за шкурене има много. Слушам в трамвая приказват си. “Ходиш ли на работа.” „Ходя, ходя.” „Блазе ти.” „Да, но не плащат.” „Горката.” „Да, но съм сред хората.” „Блазе ти.” „Обаче много гадняри имаме.” „Горката.” „Да, но като си мълчиш не те закачат.” „Блазе ти.” Да, но понякога ти изгърмяват бушоните.” „Горката.”

„ Да, но ги сменяш  и продължаваш. Те гърмят, ти ги сменяш, без едно гък да кажеш. Мълчиш си. Там е спасението.”Мълчали. Мълчание трупали. Все едно, че е имане. И се чудя. Дали това натрупано с годините мълчание, някой ще може да ошкури.  /към публиката/Вие кога мълчите?Защото ние с госпожата мълчим когато:

Мълчим, когато стяга ни чепика

макар във другите да виждаме вина.

Мълчим, когато някой ни налита,

покорно свеждаме като овце глава.

Мълчим, когато яко ни прекарват

уж казват, че било е за добро.

Мълчим  когато във амвона вкарват

с аплодисменти  дяволското зло.

Мълчим, когато евтино купуват

земята ни  със нашите души.

И слушаме, че нищичко  не струват

от миналото нашите деди.

Мълчим когато някой ни заключва

и глупаво, без ум съдбата ни реди.

Мълчим каквото и да ни се случва,

като че ли духът навеки спи.

И то се трупа робското мълчание.

Удавя малкото останало  от гордостта

и търсиме напусто оправдание,

че  кармата такава ни била. 

Кога ли, питам се, това натрупано мълчание

ще вземе с гръм да се взриви,

за да получим от света признание,

не сме народ заспали мъртъвци.

Пък и да сме позаспали, то ще е временно. Докато някой ни свирне в ухото. С какво ли? Със свирка например. И аз имам тук  една свирка, та като духна..... Хе, хе я вижте господинът, как се смее. Свирка бе господине, като тия на реферите. Не като тия, дето ги раздават по магистралите. Та си нося тази свирка, за да ме чуват. Хората. Защото  оглушаха. Много  кал  се натрупа. Ушна искам да кажа. И не си я чистят. Не им пречела. Защото колкото повече чували, толкова по лошо било. Не можели да спят вечер. Дори  търсенето на кал се увеличило. Ушната имам предвид. Но аз съм му намерила колая с тази свирка. Като свирна  и ушите на орталъка пропищяват. Бетер шкурка е. Д,а,а,а. Щат не щат, чуват. Пък тя, свирката, едни тонове вади. Чак до сърцето стигат. На този който има сърце, де.  И все се надявам, че някога, на някой ще му стигне куража да  изшкури калта. Ушната имам предвид. Защото куражът е много важно нещо на този свят. Дава ти сила и смелост да се бориш със стената. Коя стена ли пита господинът? Той даже е забравил за нея. Толкава отдавна се е отказал да я пребори. Но аз сега ще му я припомня .

Тя извисява се - здрава, груба и сива,

безразлична към тебе и мене стена.

Високомерна, презрителна в своята сила

за нея сме червеи низши, мъгла.

Не ще я разбием, роптаеме глухо.

Безсмислено само трошиме глави.

Почукваме. Там зад стената е кухо.

Крещиме до болка- стената мълчи.

Какво ни остава? Да скочим не можем.

Тунели ще рием задавени в пръст.

Ще чуваме в тъмното писък тревожен.

Накрая ще срещнем гробовния кръст.

Какво ни остава да вземем боите.

В платно да превърнем тази стена.

Да нарисуваме свят, както там във мечтите.

Да нарисуваме светла голяма врата.

Е, господине, Вие бихте ли имали куража да строшите главата си в тази стена. Или сте се примирили, че това е невъзможно и  пред угрозата да строшите главата си, сте я зарили като щраус в пръстта. О, спокойно и аз съм същата. Може би разликата е, че рисувам по нея. Какво рисувам ли? Някакъв свои илюзорен свят. Такъв, какъвто ми се иска да бъде. А преди беше другояч. Засилвахме се като овнета и я блъскахме тази стена. Не ни беше грижа за раните, за болката. Имахме дързост, имахме, мечти имахме стремления. Нямахме какво да губим. Като девойчето и младежа там. Обаче със времето започнахме да се уморяваме и да се питаме. Добре, но като я строшим, какво ще намерим зад нея? Дали затова спряхме или защото рогата ни  опадаха? Или просто се уплашихме. За спокойствието си. Че има ли нещо по- ценно от спокойствието? Мечтаният рай.  И има ли нещо по- пагубно от него. Изкусителния ад. Както и да си го говорим, все е свързано с небитието на душата. Защото това спокойствие си има цена. Тежките вериги на зависимостта. А човек трябва да бъде свободен. Затова най - много от всичко ми се иска да изшкуря спокойствието. Да изчегъркам веригите на страха и  да подаря на себе си е на целия свят нещо съвсем съвсем малко.

Подарих си нещо малко,

две разперени над бездната крила.

Смешен порив на идалго,

тръгнал мелниците да троши с глава.

Подарих си нещо дребно

и невидимо за нечии сетива.

Може не за всички ценно,

но без него мъртъв е духа.

Подарих си нещо скъпо,

атом палав, част от вечността.

Неподвластно на страхът ни.

Подарих си малко свобода.

А на вас, госпожо, иска ли Ви се свобода или мислите, че такова чудо няма? Свобода на духа. Изшкурен от дребнавостта, страха, егоизма и всички останали брънчици от веригата, която  оковава този наш луд, луд дух. Обаче има и някои доста приятни брънчици. Като шкуря винаги внимавам да не ги повредя. За какво става дума ли? Ей, ония младите ще ви кажат. Да, да вие влюбените. Бас държа, че нищо от това което досега съм казала не сте чули. Не аз не ви се сърдя. Просто ви завиждам. За бремето. За онова- любовното.

Никак не е леко любовното бреме.

В чашата щастие мъката дреме.

Мъчат ни разни опасни съмнения

и ни разяждат – няма две мнения.

Ех, тия любовни спънчици,

те са част от щастливите брънчици,

след първа целувка сърцето ликува,

после от ревност се свива, тъгува.

Нещо е казано, ала май нерешително,

пък и съседа гледа ни бдително,

червейче малко през зъби изпуска,

то се загнездва и радост не пуска.

Ех, тия любовни спънчици,

те са част от щастливите брънчици,

след първа целувка сърцето ликува,

после от ревност се свива, тъгува.

Все пак накрая след сълзи горчиви,

нещо ни светва, изчезват зли сили,

гушим се двама и нежно шептиме

глупости може би, глупости мили.

Ех, тия любовни спънчици,

те са част от щастливите брънчици,

след първа целувка сърцето ликува,

после от ревност се свива, тъгува.

Аз знам много такива. Защото хората все ме питат. Добре, а след шкурката, какво следва? И аз им отговарям. След шкурката следва любов, мили мои. Нали заради нея започваш  да шкуриш? Нали тя е началото и края на всяка история? Ето, господинът е готов да ме реплекира. Ще каже, че всичко започва и свършва със секса./заканва му се с пръст/ Алфата и омегата, а? Познах ли, господине? По очите Ви виждам, че съм познала.  И как не? Накъдето и да се обърнеш те заливат със секс. Ходих веднъж на кино. Заглавието съвсем безобидно едно такова. Обаче като ме залющи един секс от екрана. Дай, дай! Та до края. То човек и желязо да е пак ще се нагорещи. След края си мисля да седна поне едно кафе да изпия, та умът ми малко да си дойде на мястото, че ако се прибера така ще взема да го опостроша моя. Седя аз в кафето и гледам на съседната маса позната физиономия. Брадясала. Ей тъй, цялото му лице обрасло, само две очи светят. Обаче как само светят. На мен веднага ми прищраква. Да взема сега… Не да го награбя, бе господине. Ей, ама мръсно подсъзнание имате. Плаче за шкурка. Та, да го поразпитам, какво се е кротнал сам самичък с тези блеснали очи посред бял ден. Много не му трябваше. Чакал човекът. Кого бе питам? Любовта.  И ми разказа една история. Аз я запомних за вас. Но да предупредя господина, че няма нищо общо със секса.

Най -неочаквано в едно  кафене

влезе момиче със цвете в ръце.

Седна до мен със усмивка добра.

Каза ми- това съм аз любовта.

Гледах скептично с присвити очи.

Знаех момичето нежно греши.

Тя се засмя поразроши коса:

“Моля ви, тъкмо за Вас съм дошла.”

“За мен ли? Аз съм толкова стар.

Как ще живея с този кошмар?

Погледи, срещи, туптящо сърце,

не дай си боже жена ми да разбере.”

“Питах я вече, тя ще прости”,

тихо момичето младо мълви.

“Даже ще кажа Ви аз под секрет,

тя ме изпрати. Нещата са в ред.”

“Тя ли? Навярно е клопка това.

Нещо решила е. Ех че беда!

Среща се с някой по- млад  от мен

и на страстта му е паднала в плен”.

Смее се малката.”Какво въображение?

А може би имате вече вдъхновение?

И ще пишете стихове както преди,

когато  голямата, светла любов се роди.

Ще се събуди онзи задрямал  вулкан.

Ще обичате без да изпитвате срам.

Не в кафене ще проспите деня.

Не с алкохол ще тешите скръбта.”

Слушах и пишех по масата бяла,

пътища, планове, одисея цяла.

“Сметката, келнер, дай да платя!

Тръгваме с дамата, ей така, по света.”

“Дама ли?”Келнерът важно се мръщи.

“Доста си клъвнал, я тръгвай за в къщи!”

Тихо въздъхвам. Нима е заминала?

Миг съм пропуснал, а тя е отминала.

Ала някой ми шепне току до ухото:

„Хайде, тръгвай и грабвай перото!

Вече съм в тебе, нима не разбра?

Блеснах в искрица и пламна жарта.”

Мислите всичко това е заблуда,

мистика, сън, параноя  луда?

Може. Но чувствам, че вече живея

влюбен съм вече и ми  се пее.

И взе че се разпя. Пък аз му запригласях. Добре, че бяхме сами в кафенето. Та казвам, господине. Не всичко е секс. Но всичко е любов. А за любовта, колко мога да ви говоря. Виждам, че младежите ме гледат малко присмехулно. Викат си, станала на еди си колко години, за любовта ще ни говори. На краставичар, краставици ще продава. Да, но нали знаете, всеки си има своя версия за любовта. Как прозвуча само. Версия. Все едно е криминале. Любовта е наистина такава загадка, че дори великият Шерлок Холмс не би могъл да я обясни. Логиката тук изобщо не играе роля. Защо си луднал по тоя, а не по другия, а де? И единия си има две ръце, два крака две глави, пардон исках да кажа две очи и другия също толкова бройки. Обаче няма я тръпката. И се втурваме да обясняваме тръпката.Четох скоро било заради някакъв хормон. Представяте ли си? Нямало нищо общо с очите и сърцето, с чувствата, а с някакъв си там сляп хормон. Обидно някак. Даже и за господина е обидно и си представям какво си мисли, когато види любимата жена

Загубих се в очите ти, любима.

Удави се в невероятната им сласт.

Побърка ме целувката ти дива.

Оплетох се в порочни ти глас.

Бях чувал учените, че открили

хормонът предизвикващ в нас страстта.

За разни слепи генетични сили,

които управляват похотта.

Не бих желал хормона да упреквам,

с научни обяснения да се теша.

И като ученик наивен да заеквам,

щом ме разкрият тайно да греша.

Вината виждам  в женската природа,

във нежната половинка на света.

Във втората ми същност без която аз не мога,

във чудото наречено жена.

Нали така, господине, така бихте казали? Що се отнася до научната теория, сигурно има нещо вярно. За хормона искам да кажа. И на мен ми се е случвало да ме безпокои. Какво говоря направо да ме подлудява? Да събужда ловни страсти. И тогава, знаете ли какво правя?  Тръгвам на лов за мъже.  

Щом хормонът почне да вилнее,

да смущават еротични блянове съня,

и от страст пред погледа да  мъжделее,

значи трябва ти парченце от мъжа

Мъж добре, но как да го намериш.

Симпатяга да е при това.

Как целта свещенна да уцелиш

блъскаш своята глава?

Купидон на помощ викай!

Открадни си наръч от стрели!

Стреляй напосоки и не питай!

Стреляй даже стискайки очи!

Не че нещо във вкуса ти куца,

ала май не става дума за любов.

Той, хормонът, бясно си скрибуца,

че за кама сутра е готов.

Бре, улучи вече  деветима.

Кой сега да избереш?

Цял отбор мъжествена  дружина

и на кой от всички да се спреш?

Бицепсите им са много здрави,

мускули от край до край.

Всички части са корави.

Да, ала хормонът  почва да се май.

Искал нещичко да има и в главата,

мисъл за любов, романтика поне.

Не да става само за кревата

да се дуе, а да липсва му сърце.

И преди към рая да пристъпи

със целувки тялото да покори.

Да мълви, че много скъпи

са му твоите загадъчни очи.

Със ръката мъжка да погали

малките ти тръпнещи гърди,

тъй че огън да запали

чак във райските земи.

После семе да посее,

бае  си хормонът размечтан.

Да расте плодът на топло  да едрее

и в семейното гнездо да е желан.

Е, ще трябва да почака!

Той бил много придирчив.

Тъй че свиваме платната,

а дано да е щастлив.

Ако се питате, какво общо има това с шкуренето, ще ви кажа. Проста демонстрация на гъделчето от шкурката, когато не натискаш. Когато лееекичко я прокарваш по душата и само отстраняваш някоя досадна прашинка. Защото изкуството това прави. И гали нежно. И гъделичка приятно и драска яростно. Зависи от случая. И от изкуството. Остра ли му е шпагата? Развързан ли му е  езикът?  Лъска ли си редовно достойнството? Или се е превърнало в един нещастен дон Кихот, който всуе шкури пошлостта и бездушието. Виждали ли сте скоро дон Кихот?  Аз често го виждам. Стои на площада точно пред театъра. Даже снощи…

Снощи забързана минавах край театъра.

Спънах се в просяк протегнал ръка.

Щях да подмина, че брусеше вятъра,

ала ме спря някак позната черта.

Гледах и мислех - на кой ми прилича

бедния, дрипав, нещастен  човек.

Може би близък, че тъй ме привлича,

и съвестта ми поставя нащрек.

Близък ли? Вгледах се смаян в очите.

В каската, в ръста на този  присвит идиот.

В  погледа търсещ лъча на звездите.

Казах си:” Господи, пред мен стои дон Кихот!”

После разбрах, той не просел монети.

Молел хората само да купят  билет.

А те отминавали прекалено заети

в своя забързан, потребителски век

Той им сочел просто вратата на храма

зад която изкуството пазело малка искра.

Осветявал прожекторът човешката драма.

Съхранявала сцената нежна, човешка душа.

Не го доизслушах. И гузно отминах нататък.

Видях насъбрала се нервна и гневна тълпа.

Купуваха нещо, заблъскани в мрака.

Продаваше Санчо наръч дърва.

Зная господинът сега ще каже. Така е. Не е време за изкуство. В този студ. Не е време за шкурки. В този мраз. Душата трябва да хване мазоли, за да оцелее. Да се обгради с тръни и бурени както Спящата красавица. И да чака сто години, докато дойде времето за изкуство. А дотогава, каквото можем ще продаваме. И както можем. За да изкараме стотинки поне за една вафла. Проста работа. Едно тезгяхче и…  юруш на маслините. Това лирика, това драма, това комедия. Продавай и да не ти пука! Нещо не върви, а? Не кълве както се казва. Е, ще клъвне. Онзи господин например. С отегчената физиономия. Парвенюто. Само трябва по дълбокичко да му се поклониш. Как ли? Естествено театрално. И той спира пред теб. “Да ви изрецитирам едно стихотворение?” Ох, май че се обиди.  “ За вашата дама  един сонет?” “Аз в джоба имам цяла пачка сонети”, сопва  се той. Паникьосваш се. Ще изпуснеш клиента. Надницата. Нали си на процент? “Само да знаех вкусовете ви!”, мънкаш. “По- соленичко обичам”, вика.”Драма да ви изиграя.” “И да е лесно смилаемо, че получаваме газове”, продължава онзи без да те чува. “ Комедия, ах  една комедия е тъкмо за вас.” “И да е от хвъркатите.” “Балет?”  “Така де, пилешка  пържола с гъби.” “ Чак такова нещо нямаме”, посърваш ти и той, той май се трогва. Струна някаква лъсва изпод шкурката.  “Абе, ти що не вземеш да дойдеш при мен? Работа на телефон. Ще пъшкаш драмите си, ще ахкаш комедиите си. Някой лев да изкараш. Че бая си я закъсал.” “Да, но изкуството… “,викаш патетично ти.

“ Ако искаш.” И си тръгва. А ти… ти хлопваш кепенците на  тезгяхчето и хукваш след него. Защо пък не? Изкуство по телефона. Макар че няма да виждаш сълзите в очите. Нито дребните бръчици от смеха. Нито праха от шкурката. И когато произнасяш  думите… спокойно ще можеш да  си режеш ноктие на краката. Дори няма да си шкурка, а обикновен парцал за бърсане на прах. Бръскаш валяво, бръскаш надясно, а прахта се стеле след теб.

Сега сигурно ще ме попитате. Е, докога така ще се опитвате да шкурите, госпожо? Не виждате ли, че стъклените хора все повече вземат връх. А тях шкурка не ги лови. Така е, така е, но  ми се иска да продължа да опитвам. Като дон Кихот, като Мод, като една моя приятелка. Беше актриса и почина след представление. Беше отдала цялото си сърце, за да открие частичка от блясъка на душата. По едно време искаха да я пенсионират. Да си починела от емоции и…шкурене. Но тя продължи. И питаше - може ли изкуството да се пенсионира.      

Последна роля, знам дошло е времето

на сцената да се сбогуваш със тъга.

Поклон, цветя и то се лепва- бремето

на вечната  пенсионерска самота.

Дошло е времето и някой слага диагнозата:

“Обременен от чувства и наивник чист”

Стъписваш се изплашен от угрозата,

че си осъден на забвение артист.

Дошло е времето и някой къса лентите,

макар че само публиката е с права

да те издигне на върха с аплодисментите,

да те запрати долу в пропастта.

Дошло е времето, кой има компетенции

талантът в рамка да ограничи?

Чии бездушни дребнички претенции

Задоволяваш щом си тръгнеш ти?

Нима възможно е изкуството да се пенсионира?

Завеса да се  спусне пред духа?

Покой актьорът може би   намира

единствено  повикан от смъртта.

Затова и аз продължавам. Продължавам да се промъквам в душите на хората. През сълзи, през смях, през горчилки и екстаз. Шкуря ли шкуря. Понякога ми се струва, че шкурката се е поизхабила от толкова търкане и е време за рециклиране. Но получа ли аплодисменти, като че ли отново се зареждам с енергия и възкръсвам – като Феникса. Чудя се, защо още никой не си е тръгнал? Шегичка. Нали преди представлението направих малък трик? Намазах столовите ви с лепило. И сигурно здраво сте залепнали. Опитайте се да станете де!/смее се/ Боже, вие пък се хванахте! Повярвахте, че  съм способна на такова нещо. Аз наистина исках да залепнете.  

Но за моите думи, песни, стихове. Да си тръгнете оттук с привкус на нещо сладко и хубаво. Като захарен памук например. Да ви е леко на душата като изшкурена  след баня.  И да ви се иска да се върнете отново… .за една шкурка.

А сега да ви изиграя все пак един кан кан. Смигаш, вдигаш, стигаш- помтните ли? Или да го оставим за Нина- вашият мехлем за душата. Не, тя не е заминала. Просто….ми отстъпи мястото си за една вечер. Младостта ми направи реверанс. Качи ме на влака,  както се казва. И то не в конския вагон. Направо в първа класа. Така се чувствах тази вечер сред вас. В първа класа. А що се отнася до шкурката- бе поизшкурихме нещо. Аз от вас и вие от мен.

Край