Дуварът

Драмa

Действащи лица

Метин

Емине

Есин

Лазар

Мария

Вихра

Лорелме

Първо действие

На сцената има  два селски двора с двуетажни къщи, между които минава нисък, каменен дувар. На сцената излиза  Метин - мъж на средна възраст. Държи в ръцете си шише с ракия. Обляга се на дувара и подвиква.

Метин: Лазо, ей Лазо!

Отпива от бутилката и одобрително клати глава.

Метин: /вика/Лазо! Къде си, бе човек?

На сцената излиза петнадесет годишно момиче - Вихра, дъщерята на Лазар.

Вихра: Какво има, чичо Метине?

Метин: Я, къзъм, извикай татко си!

Вихра: Ама мама му е поръчала до довечера да изчисти мазето.

Метин: Викни го ти! Кажи му, че чичо ти Метин има да му каже нещо важно!

Вихра: Добре, чичо Метине.

Влиза в къщи.

Метин отново опитва ракията  и се усмихва доволно. На сцената излиза Лазар, връстник на Метин.

Лазар: Викал си ме нещо, Мето.

Метин: Викам те, я. За хубаво те викам. /тупа шишето/ Виж, какво има тук!

Лазар: /усмихва се щастливо/Ракийца, а?

Метин: Ракийца, я. Пийни! Да видим, ще познаеш ли от какво е?

Лазар: /посяга/От какво може да е? От джанки. Нали заедно ги събирахме?

Метин: Пийни, пък после ще кажеш!

Лазар отпива внимателно.

Лазар:/гледа изненадано/ Кайсийка,/пак отпива/  кайсийка, мама му стара.

Метин: Кайсийка, я.

Лазар: Някой ли ти я даде?

Метин:/смее се/ Моя е, бе Лазо. Цяла дамаджанка.

Лазар: Че ти кайсии нямаш.

Метин: /смее се/ И какво като нямам, приятели имам.

Лазар: Кажи сега...

Метин: /прекъсва го/ Чакай малко! /провиква се/ Емине, Емине!

Лазар: Що я викаш сега?

Метин: /махва с ръка/ Емине, Емине, ма!

На сцената излизат жените им. Емине е слабичка.  Мария е едра, пълна жена.

Метин: Емине, Емине, дай, казъм,  един буркан краставички!

Лазар: Не трябва, бе Мето!

Метин: А, как без мезе. Знаеш ми табиятите. Не ми се услажда без мезе.

Емине чевръсто влиза в къщи и се връща с буркан краставички. Мария ги гледа смръщено

Мария: Що им шеташ на тия двамата, ма Емине? Като са решили да се наливат, сами да си търсят мезето.

Метин: Много е напушена днес булката ти, Лазо.

Лазър: /незлобливо/А, тя тъй си приказва само.

Мария: /остро/ Тъй съм си била приказвала. Ще приказвам, я, няма да ви гледам. Какво сте застанали на двора, цяло село да ви гледа?

Метин: Да гледа, бе Марче. Да не сме откраднали, че да се крием.

Мария: Ти все много знаеш. И моя подкокоросваш. Кажи му и ти, ма Емине!Ще вземе да им излезе името на пияндурници.

Емине: Остави ги, како Марче!

Лазар: Ела, да опиташ, Маре, на Мето ракийката! Същинска кайсийка. Първокласна. Как си я докарал,  Мето? Кажи, не ме мъчи!

Мария: Бре, нямаме си  друга работа с Еминето, ами ще  хукнем и ние тук да се наливаме. Поне да бяхте влязали вътре. Да седнете като хората на масата.

Метин: Ба, каквито сте чистофайници с Еминето, веднага ще ни намерите кусур. Да не окадяваме с тютюн, да не  ви мърсим. Ей Лазо, викам ти аз, да махнем  дувара.

Лазар: Да го махнем, що да не го махнем?

Метин: Да построим, тук в средата, една беседка. Ракията си на воля да пием. Да видим тогава, ще ни трият ли сол на главата женорята.

Емине: Хем по-голяма да е, че децата се стигат вече. Да има къде и те да сядат. Нали тъй, Мето?

Мария: Хубаво сте намислили, но то само с приказки не става. /към Метин/Да подхванеш ти моя Лазар, че той е със златни ръце, но дорде се реши, налъмите ще цъфнат.

Лазар: Добре де, добре, ще струпаме една беседка. Колко му е? Но много блъскане ще падне, докато съборим този дувар, Мето.

Метин: Не ме е страх мене от блъскането. Дядо Амед, помниш ли Емине, имаше такава приказка. Очите се плашат, ръцете спасяват. Аз, Лазо, тая беседка съм я сънувал. Дуварът го няма и дворът светнал, ще знаеш. Ширнал се един простор, а по средата  беседката. Като царски палат. Дечурлигата тичат. Женорята шетат. Пък ние си седим с тебе и опитваме от ракийката. Рахат.

Мария: Чуваш ли, Емине, пак до ракийката опряха.

Емине: Мъже са,  како Марче, какво да ги правиш.

Мария: Оправдавай ги ти. Те само туй чакат да ни се качат на главите.

Лазар: /надига шишето/Откъде взе кайсиите, бе Мето?

Метин: Като ми даде една щайга кайсии от твоите, аз взех, че ги изсуших. И когато варих джанките, сложих на казана за аромат.

Лазар: Ей, голям дявол си!

Мария: Ха влезте вътре, де! То се видя, че  сладките приказки няма скоро да свършат.

Метин: Само докато има в шишето, Марче.

Емине: Аз една  салатка ще направя. Како Марче, ти щеше да ми показваш  оная плетка.

Тръгват да влизат в къщата на Лазар.

Метин: Пък беседката, Лазо, ще я опашем с асми. Ей тъй, както си стоим, да си зобаме грозде.

Лазар: Не сме казали, не сме го направили. Ти, кога слагаш сушените кайсии…

На сцената излиза Вихра

Вихра: /прескача дувара и подвиква/ Еси, Есинче.

На сцената излиза Есин – дъщерята на Емине и Метин.

Вихра: Пита ли баща си?

Есин: Не съм още. Исках да го сваря на кеф.

Вихра: Докато се наканиш, ще вземем да закъснеем.

Есин: /притеснено/Ох, не знам дали ще ме пусне татко.

Вихра: Мама как ме пусна. Хем още не съм оплевила лука. Питай го де! Питай го! 

Есин:  Ух, кога? Чакай поне да излезе от вас!

Вихра: Те сега, както са седнали с татко, до довечера няма да станат. Ще изпуснем дискотеката. Катя разправя, че чак от другите села идвали момчета.

Есин: От другите села? Мене ще ми е неудобно от тях.

Вихра: Глупости. Какво значение има? Играеш си и това е. Знаеш ли какво парче са пуснали? Хем диско, хем на ръченица го избива.

Есин: И как ще го играем?

Вихра: Както ни  дойде отвътре.

Есин: Аз на ръченицата съм много добра.

Започват двете, ту ръченица да играят, ту диско.

Вихра: Е, така да играеш, е така. Очите ще им събереш-особено на…знаеш на кого.

Есин: / оглежда се уплашено/  Какво приказваш?

Вихра: А, виждам аз. Всичко виждам.

Есин: Какво виждаш?

Вихра: /дяволито/ На Чафата му изтичат лигите по тебе.

Есин: /удря я галено/ Мълчи ма!

Вихра:  Ий, как те гледа! Я си признай? Нищо ли не ти е казал още?

Есин: Нищо.

Вихра: Честна дума?

Есин: Нищичко. Нали ти казвам?

Вихра: Горкият. Разбирам го. Как ли ще се престраши? Каквато си захлупена, а се е приближил, а си побягнала.

Есин: По-добре да не се престрашава. Че ако разберат нашите!

Вихра: Е, какво? Да не сме малки или ханъми?

Есин:  Ти пък. Като че ли, не разбираш.

Вихра: Какво? Да не би да не го харесваш? Е, не ти вярвам. На мен да ми беше паднал…

Есин: Стига ма, Вихре.

Вихра: Кажи де! Наистина ли не го харесваш?

Есин: Харесвам го, но…

Вихра:…те е срам. Вярно си много захлупена. Не бой се, аз ще му кажа!

Есин:/уплашено/ Не, не. Не му казвай, моля ти се! Само да се разчуе и и и знаеш какъв е татко.

Вихра: Много му се плашиш ти на чичо Метин. Не е толкова лош. Досега с пръст не те е докоснал. Пък мене мама всеки ден ме дърмони.

Есин: Като ти знае много устата. Стоян, Чафата де… не е от нашите./Вихра учудено гледа/ Какво ми се пулиш? Като че ли не разбираш?

Вихра:  Е какво да разбирам? /сеща се/  Да не би защото…

Есин: Да, да.

Вихра: Глупости! Ти държиш ли на такива работи?

Есин: Аз не, но…

Вихра: Тогава, защо им се вързваш? Наши, ваши. Не знам  да сме се делили досега. Всички празници заедно караме. На почивка ходим заедно. На един чин сядаме.

Eсин: /нетърпеливо/Да, но то е нещо друго. Вашите, ако питаш, ще те дадат ли на някой от нашите?

Вихра: Че кой ще ги пита? Аз като си харесам някой…

Есин: И ще тръгнеш против майка си и баща си?

Вихра: Тръгвам. Хич не ми пука. На предразсъдъци не се вързвам.

Есин: За друго да, но затова... Не знам, не знам./плесва с ръце/ Казах ли ти аз? Бате ще се жени.

Вихра: Наистина ли? /прави се на дълбоко замислена/Чакай да позная за коя!

Есин: Де, не се мъчи толкова. Знаеш я.

Вихра: За Халимето, нали?

Есин: За коя друга? Но да не казваш още! Утре нашите ще ходят да я искат. Пък знае ли човек, вика тате.

Вихра: Да не мислиш, че ще ги върнат? Откога движат с Халимето.

Есин: Защото техните искат, тя да си завърши. Нали ще става зъботехничка? Има още една година.

Вихра: Батко ти ще отиде при нея.

Есин: И бате тъй вика. Бате едва изтрая да се уволни. Знаеш ли откога напира?

Вихра: Ще напира я. Каква е хубава, Халимето! И всичко й идва отръки.

Есин: Ама  само как се обичат! Бате като я погледне…

Вихра:.. така както Чафата тебе.

Есин: /смее се/ Ей пък ти! Тебе малко ли те гледат. Не виждам аз.

Нямам очи. Не  един, не  двама, ами цели тълпи. Кажи ма, Вихре! Как ги омайваш?

Вихра:  Пускам един вихър ии…не могат да си отвъртят главите.

Есин: Х,и,и, каква песен чух вчера, за една такава завъртяна глава.

Вихра: Изпей ми я!

Есин: Няма да я разбереш.

Вихра: За любов ли се разправя?

Есин: За какво друго?

Вихра: Тогава ще я разбера. Хайде пей!

Есин: Да не ми се смееш!

Вихра: Пей! Не ме мъчи!

Есин започва да пее турска песен, а Вихра  превежда думите, така както ги чувства.

Повярвай ми! Не плача,

в очите ми роса сълзи.

Изпълва нощите ми самотата

вали, в сърцето ми вали.

Тъй както розите наесен

умират без да видят пролетта

така и аз не чух любовна песен

и закъснях за радостта.

Безумно да обичам аз копнея,

ала се стеле есенна мъгла.

Душата ми от мъката немее,

че е пропуснала мига на любовта.

Вихра:/след като свършва песента/ Видя ли, видя ли, че я разбрах? Любовта, Есинче, има само един език. Дай да я научим двете и да я изпеем на сватбата на батко ти!

Есин: /ентусиазирано/ Ще се облечем като миналия път. На сватбата на братовчед ми! Помниш ли, колко плитки ти беше закачила мама?

Вихра: Да. Поне двайсет. Аз май изгубих пет, шест. Оная баба..

Есин: ..баба Райме...

Вихра: ...оная баба Райме ме хареса за внука си. Само дето бил много малък.

Есин: Че какво? Ще си го дундуркаш, докато порасне. После ще имаш младо гадже.

Вихра: А как играх кючек тогава! Дали не съм забравила вече? Да вземеш да ми припомниш стъпките!

Есин: Какво има за припомняне? Важното е цялото ти тяло да играе. Отвътре да ти иде. Да пуснеш твоето вихърче и ей тъй, да се залюлееш. Чакай да донеса касетофона!

Влиза бързешком и изнася касетофон. Пуска го и двете започват да танцуват. През това време на сцената излиза млада циганка на тяхната възраст  с  тава на рамото. Тя усмихнато ги гледа, после започва да играе и тя. Унася се и не забелязва, че момичетата спират. Започват да я наблюдават.

Вихра: / започва да пляска и подвиква/ Ха така.. Еси, Еси, по - хубаво дори от теб играе.

Есин: /засегнато спира касетофона/ Да, да. /към циганката/ Какво искаш?

Циганката: /спира/ Айде ма, како, пусни пак музиката! Айде, че тъкмо ми се разигра сърцето.

Вихра: Брей,  игриво сърце имаш. От кои си?

Есин: От кои? От катунарите. Мама каза, че направили бивак край селото.

Вихра: Как се казваш?

Лолерме: Лолерме се казвам. Лолерме.

Вихра: Какво е пък това име? Не съм чувала досега такова.

Лолерме: /дяволито се усмихва/ А, да видя ша го познаваш ли? Ако не го познаваш, ей тая тава ша купуваш. Ако го познаваш, даром ша ти я давам.

Есин: Не й се хващай на циганските морафети. Кой знае, откъде е откраднала тавата?

Лорелме: /обидено/Не съм я откраднала, ма како. Занаят ни е.

Есин: И така да е. На нас тави не ни трябват.

Лолерме: Трябват те, трябват. За маджун, за рачел, за лютеница. Такива работи не ядете ли, мари?

Есин: Ядем, но има кой да го направи. И тави си имаме. Хайде, Вихре,  да се прибираме! Само ходят по къщите и и…

Вихра: Чакай де!/замисля се/ Ще ти дам....., череши ще ти дам. Само ми кажи, какво значи името ти?

Лолерме: Червени, череши ще  даваш значи на червеното цвете.

Вихра: Какво цвете?

Лолерме: Червено цвете - това съм аз, Лолерме.

Есин: Това циганско име ли е?

Лорелме:/ кима усмихнато/ Ша даваш ли сега череши на мене?

Вихра: Ще давам, ще давам. И защо са те кръстили така?

Лолерме: Баба Пембе ми е дала името. Майка ми ме е раждала сред пшеничена нива, пълна с червени макове. Много се мъчила майка ми. Много плакала. Тогава дошла моята орисница. Червено цвете носела. Дала го на майка ми да помирише и тогава аз съм дошла на този свят.С червена китка на ухото. Баба Пембе казала: “ Булка, детето си дойде с името. Да не сваляш червеното цвете от ушенцето му. То ша го води, то ша го закриля.” Умна жена била баба Пембе.

Вихра: И как ходиш на училище с това цвете?

Лолерме: Че кой ходи на училище?/засмива се / Мене това лято ша ма женят.  

Вихра: Малка ми се виждаш!

Есин:  Малка, малка, но хванала гаджето./към Лолерме/ Гадже имаш ли си?

Лолерме: Аха, ала на кой ша ма дадат, не зная.

Вихра: Как не знаеш? Не се  ли  избирате?

Лолерме:/смее се/ Ами. Който даде повече златни пари.

Вихра: Не се ли страхуваш, че ще те вземе някой стар и грозен?

Лолерме: /бута червеното цвете на ухото си/ Грозните бягат от мене. Старите се страхуват.  Млад ша е. Млад и хубав./вижда златна верижка на врата на Вихра/ Аййй, какво хубаво нещо. Да го даваш на мене, пък аз да ти гледам.

Есин: /дърпа се демонстративно/ Аз не искам. /показва Вихра/Гледай на нея!

Вихра: Добре. Първо ще гледаш на мене, после на нея.

Есин: Нали ти казах, че не искам?

Вихра: Иска тя, иска, но се срамува. /подава си ръката/ Гледай сега, няма да ме ухапе я!

Лолерме: /взема ръката й и я погалва/Вай, много хубава ръка имаш! Ай, каква хубава ръка!

Вихра: Хубава, я.

Есин: Хубава, но тежка. Кажи гадже има ли?

Лолерме: Ма много ги лъжеш ти. Ууу, като дърта циганка.

Вихра: /небрежно/ Ха, че те  сами се лъжат.

Есин:/наднича през рамотно на Вихра/ Кажи, има ли там един със кафяви очи!

Лолерме: Много очи, много. Пълно с очи и…

Есин: …разбити сърца.

Вихра: Кажи сега, кои очи да си избера от тези всичките?

Лолерме: Не гледай очите, како! Очите много лъжат. Сутрин са едни, на обед други, пък вечер в тъмното, никой не ги вижда.

Вихра: Е, какво тогава, в манастир ли да отида?

Лолерме: Сърцето гледай! Сърцето слушай! Пък аз виждам тук едно сърце. Много голямо, ма како. Вай, и колко те обича!

Есин: Лигите му изтичат.

Вихра я шляпва.

Лолерме: Ама го е срам да ти каже.

Вихра: Че аз ли да му се натискам? Срам го било.

Лолерме: Иска да го погледнеш.

Вихра: Гледам го.

Лолерме: Не тъй както гледаш мен. Ша вземеш да го наплашиш. Да го гледаш трябва като  млада кобилка.

Вихра: Той да не е кон?

Лолерме: Хем да го мамиш, хем да му бягаш.

Вихра: Хем да го мамя...

Лорелме: Хем да му бягаш

Вихра: Хем да му бягам. /като хипнотизирана/ Може ли така, а Лолерме?

Лолерме: Може, може. Лолерме ша те научи. Ти само да искаш.

Започва да пее:

Като малка горска самодива

топли устни в устните му впива.

С блеснали очи като звездици

огън палят в мъжките зеници.

А,а,а,а Любовта. А,а, а, а е съдба.

Е-е-е-ей ромален…е-е-е-ей чавален.

Да изпиеш мъжката му сила

и да  станеш на сърце му мила.

Бесовете мъжки укротила

господарка да му станеш мила.

А,а,а,а Любовта. А,а, а, а е съдба

Е-е-е-ей ромален…е-е-е-ей чавален

Трите момичета заедно припяват припева.

Вихра: И докога да му бягам?

Лолерме: Дорде /прихва/ му  приготвиш седлото, мари. Седлото, та и камшика.

Вихра: Ама, че си дяволица. Ще кажа на вашите по - бързо да те продават.

Лолерме: А де, а де!

Вихра: Гледай сега на Есито! Кажи й, ще играем ли скоро на сватба!

Есин:/възмутено/ На мен ми е рано още.

Вихра:/смее се/ На теб? Кой говори за теб? Гузен, негонен бяга. Казвам за батко ти.

Есин: Но да знаеш, верижката си няма да  дам.

Вихра: То пък да не мислиш, че аз ще я дам. Черешки, Лолерме.  За зрели черешки гледай!

Лолерме взема ръката на Есин.

Лолерме: А, виждам я сватбата. Голяма сватба. Много ша играете. Много ша пеете. Много ша плачете. А да поканите и Лолермето на нея. Как ша ви играе...

Вихра: Кажи, виждаш ли едно голяяямо сърце!

Лолерме: Виждам, виждам / спира изведнъж смутено и помръква/ път виждам.

Вихра: Път ли? /плесва с ръце/ Ще ходим на море. Кажи! Кажи, море виждаш ли?

Есин: Оле как ми се ходи на море! Помниш ли миналата година, колко хубаво беше?

Вихра: Банският ми  е омалял. Ще трябва да си купим нови./към Лолерме/ Кажи де, какво застина такава? Скоро ли е пътят.

Лолерме:/смутено/ Скоро.

Вихра: И дълъг ли е пътят? Да не е до града? Или до лозето на баба?

Лолерме:/блъска ръката на Есин/ Лош е пътят.

Нарамва тавата и си тръгва, без дума да каже повече.

Есин: /скача изненадано/ Чакай!

Вихра: Какво й стана на тази? Ей, а черешите?

Есин:/тръгва след циганката/ Чакай! Какво искаш да кажеш?

Лолерме не й обръща внимание и се скрива по пътя.

Есин: /разтревожено/Тя искаше да каже нещо.

Вихра:/опитва се да бъде безгрижна/ Ами. Циганска работа. Да не мислиш, че познават? Лъжат. 

Есин: Тя искаше да каже нещо.

Вихра: Защо й се вързваш? Видя, че нищо няма да вземе от нас, и…Кой знае какво й щукна? Откачена. Да съм гледала сърцето. Че как да бръкна и да го изкарам туй сърце?

Есин: Да но..

Вихра: Не му мисли! Пак добре, че забрави за черешите. Как щяхме да се катерим, без да ни види мама? Абе ние ще ходим ли на дискотека тази вечер или не?

Есин: Не съм питала още татко.

Вихра: Хайде, ела! Аз ще питам чичо Мето.

Влизат в къщата

Второ действие

Чува се караница на сцената изскачат Метин и Емине.

Метин: Остави ме, остави ме! Аз на тях ще им кажа...

Емине: Мълчи бе, Мето! Хайде, хайде влез вкъщи!

Метин: И ти ли ще ми затваряш устата? И ти ли?

Емине: /дърпа го /Влез в къщи, пък там говори каквото искаш!

Метин: А, няма да я бъде тая. Тук ще стоя, тук ще викам. Всички да ме чуят.

Емине: Мето, моля ти се бе, Мето!

Метин:  За какво се молиш, ма? Да мълча? Няма да мълча! Какво ще

ми направят? Ще ме убият ли? Нека! Нека!

На сцената излизат Лазар и Мария.

Лазар: Мето, какво става, бе? Да не са убили някой?

Метин:/вика/ Ох комшу, комшу, не питай!

Лазар: Какво бе?

Метин: / с ръце на главата/Осрамиха ме. Оцапаха ме. Изгориха ме.

Лазар: /стреснато/ Какво, какво е станало?

Метин само клати глава.

Мария: Емине, кажи поне ти! Да не би нещо с Халимето?

Емине само клати глава и слага ръка на устата си. Мето ходи напред, назад из двора.

Лазар: Кажи, Мето!/не получава отговор/ Плашиш ме, бе човек. Каквото и да е станало, знаеш, ще помогна, с каквото мога. Ти само кажи!

Метин: Как ще помогнеш,  Лазо. Искат, искат, искат…

Замълчава

Лазар: /нетърпеливо/Хайде казвай най - сетне!

Метин: .. имената ни искат.

Лазар и Мария гледат изненадано.

Лазар: Кои имена, бе Мето?

Метин: Нашите, кои? Моето, на Еминето, на Есинчето и на целия ни род.

Лазар: Как тъй ? Шегуваш ли се бе, човек? /Мето само клати глава. Лазар се засмива нервно/Как ще ви вземат името?

Метин: Ей тъй на. Ще ни прекръстват. Ще ни прекръстват на такива каквито не сме.

Лазар: Хайде, бе!

Метин: Хайде, я!  Ще ме казват вече... Методи, или Минчо,... или Маринчо. Маринчо, бе Лазо. Като онзи, откачения. 

Лазар: А стига бе!

Метин: И като искаш да ме повикаш, ще дойдеш до дувара, и ще се провикнеш- “ Маринчооо”. Пък аз ще се чудя, за кой простак става дума.

Лазар: /обръща се към Емине / Тоя човек да не откачи, ма Емине? Майтап ли си прави с нас?

Емине: /тихо/ Какъв майтап? Ходжата каза…

Лазар:/усмихва се облекчено/ Хе, ходжата. И той дърт пръч като нашия. Мъти ги едни. Вие да не сте му повярвали?

Мария: Уф и  как ни уплашихте. Казвала съм ти, Емине, че си много плашлива.

Емине: Как не сте разбрали, како Марче? Цяло село говори. Истина е тово, което казва Мето. Ще сменят имената. Тъй наредили.

Лазар: Успокой се, Емине. Пълни ви някой главите с глупости. Аз разбирам нещо друго, пък то името. Няма как да стане това. Името… то... от бога се дава. Нали така, Маре?

Метин: Глупости ли? А знаеш ли какво ще стане, ако не рачим?

Лазар: Какво може да стане?

Метин: Насила бе, насила ще ни накарат. По занданите ще ни разкарват. В лагери ще ни пращат.

Мария: Не я вярвам аз тази работа. То било едно време, така, с остена. Вие не сте прости хора, Мето. Пък вярвате.

Емине: Казаха, како Марче, че ако не рачим... Ще ни напъдят.

Метин: Ще ни напъдят, ей, Лазо. Чуваш ли, докъде стигнаха?

Лазар: Как тъй ще ви напъдят?

Метин: Ей тъй, сякаш сме говеда.

Мария: Няма такива закони, Мето. Да ви гонят от къщата. От земята. Не могат така. Аз законите ги знам.

Лазар: И аз туй казвам. Грешиш, бе, човек. Нещо си се объркал. Кой е луд да стори такова нещо?

Метин: Е, не са казали, махайте се. Казват само да си сменим имената. Пък ако не ни оттърва, нямало място за нас тук.

Лазар: Значи, не че ви гонят…

Метин: /вика/ Ами с такъв срам живее ли се, Лазо. Как да остана в туй село дето и кучетата знаят, че съм Мето? Че те ще ме лаят, бе. Ще ме лаят на чуждо. Какво остана за  хората!

Емине: /тихо/ Тъй казаха. Ако ще заминаваме, да заминаваме.

Мария: Казали, казали и вие вярвате.

Лазар: Той, вашият ходжа...

Емине:  Не е ходжата.

Мария: Лазаре, я ти звънни на девера Станчо в милицията и го питай, каква е тая работа! Ако трябва, иди там. Застъпи за Мето и Еминето. Кажи те скоро сватба на сина си правиха! Младите още не са стъпили на краката си. Не им е сега за друго да мислят.

Емине:  Тия, дето идваха снощи, бяха от  милицията, како Марче.

Метин: /горчиво/ С добро викат ви казваме, пък вие си мислете.

Лазар: От милицията ли? Че как тъй? Аз да звънна на Станчо. Той, Станчо, ще се застъпи за вас. Заедно сме играли, я. Той, Станчо на сватбата не дойде, защото работа имал. Но ще каже една добра дума, знам го аз. Кога има рейс, Маре?

Мария: А?

Лазар: Питам за рейса. Ти по- често от мен пътуваш, я.

Мария: Лазаре, да беше почакал...

Лазар: Тя, работата, тъй както разбирам не е за чакане. Трябва да питам аз...  

Мария: /сопва се/Ти какво ще питаш толкова!? Щом са идвали от милицията... Той, Станчо, сам ще ни каже…когато дойде.

Лазар: Ба, ще го чакам аз. От шест месеца не се е вясвал в селото. Все с работа се оправдава. Да отида аз, Маре,защото…/към Метин/ Не вярвам, бе Мето. Не вярвам и това си е.

Метин: За такова нещо лъже ли се? Кажи, кажи,  Лазо! Ако някой те накара да си захвърлиш името, ей тъй, като сопол и да се кръстиш… Лютви да се кръстиш, Лютви, ти какво ще правиш?

Лазар: А, Лютви. Какво ще правя? Ще го съсека... с брадвата ще го съсека.

Мария: Ти пък, чак с брадвата. /на Емине/ Приказва си той.

Лазар: Как, ма, Маре. На мен туй име мама ми го е дала. Тя може само да ми го вземе.

Мария: Че какво толкова-едно име?

Метин: Не е тъй, Маро. Името прави човека.

Мария: Глупости, човекът прави името. Ако ще Исус Христос да се казваш, пък делата ти да са като на Юда, кел файда за името.

Метин: /настръхва срещу нея/Приказваш тъй, защото ти е лесно. Няма твойто  да сменят, я. /през зъби/Няма ти да се кепазиш.

Емине: /тихо/Дядо Ахмед в гроба ще се обърне.

Мария: Ий, много го е еня вече дядо Ахмед.

Метин: /удря с юмрук дувара/ Проклет да е този, който не си почита името, традициите и родата. Тъй казвам аз.

Мария: /свадливо/То у вас все ти казваш.

Метин: /ядосано/Теб тая работа пречили ти?

Мария: Пречи ми я, защото такива като тебе, дето все много знаят, мътят водата. Пък после всички страдат. Кой знае, какви си ги вършил?

Метин: Какво да съм вършил? Какво да съм вършил? Ти поне ме познаваш.

Мария: /ехидно/Абе, познавам те...Все против някого си тръгнал, че да ти сменят чак името.

Метин: Против кого съм тръгнал?

Мария: Е, знае ли човек? Я против Лазо, я против мен.

Лазар: /притеснено/ Маре, недей тъй!

Емине: /изненадано/ Како Марче!

Метин: Против Лазо?! Против Лазо, дето ми е като брат! Против тебе! Дето се пишеше по- голяма сестра на Еминето. Против децата ни! /маха с ръка/Какво ли сме седнали да ви разправяме? Белким ви е еня.

Лазар: Аз още не вярвам, Мето. И да са идвали, кой ги знае какви са били. /нерешително/ Аз да се обадя, Маре.

Мария: /троснато/Аз пък ти казвам да не се месиш! С тебе и без тебе, все тая. Те си знаят хората.

Лазар: Ако е истина ти… какво ще правиш, Мето?

Метин: Ще се махна оттук. С цялото си семейство ще се махна. На край света ще отида, но името си няма да дам.

Мария: И ще оставиш къща на два ката?

Метин: Не ме е грижа за нея.

Емине: Ох, Мето, колко хляб и лук сме яли докато я построим.

Метин: И какво, заради една камара тухли да си загубя честта?

Емине: Спалнята поне да не бяхме купували тази пролет.

Метин: Женски работи. Като ти е толкова жал за една спалня ще я насека. Още сега ще я насека.   

Емине: Не, бе Мето…Ако можем да я вземем.

Метин: Къде ще я сложим? На главите си ли? Ще я харижа на Мара. А, Маро ще я вземеш ли? В чужда спалня ще спиш ли?

Мария: Не ти ща спалнята! Ако ще и даром да ми я даваш. Аз спалня си имам! И чест имам, Мето! Чест! И тя ми казва, че в  която  земя съм се раждала, която ме е земя  хранила, нейно чедо съм. Аз няма да се юрна да я оставям, заради някакво си име!

Метин: Земята е едно, майката друго нещо. Различни майки са ни раждали, Маро. С различни песни са ни закърмили. Различни думи са ни говорили. Затова сме различни! Затова сме други! Аз за тази земя милея,/тупа се в гърдите/,  дори повече от тебе! С потта си съм я поил. С ей тия ръце съм я галил. Дядо Ахмед почива в нея.

Мария: Като е тъй...

Метин: Тъй е. Вярвай ми! Но шепа пръст, достатъчна ли е да замени достойнството на човека? Земя бол, Маро, честта е една. 

Мария: Брей, ти много си знаел!

Лазар: Маре, недей така!

Мария: Какво недей, Лазаре? Мето и Еминето видя ли ли са от нас лошо? Не делим ли едни и същи скърби и неволи. Сега викат- други били. Коджа време живеем заедно, пък да не сме разбрали, че били други.

Метин:/клати глава/ Други сме, други.

Мария: Като сте други, що се облизваш като омеся козунак? Еминето, що се радва на шарените яйца по Великден?

Метин: И вие се радвате на баклавата и рахат  локума. Но не е за това думата.

Мария: И за какво е думата тогава?

Метин: Думата е за душата, Маро.

Мария: Глупости, душата. Тя ли ни разделя? Чакай бе, Мето! Че на твоята и на Лазаровата душа едно и също нещо й е на сърце. Ракийката.

Лазар: Ех и ти Маре...

Мария: Друг бил. Не, ще ти кажа аз какъв си! Човек си, Мето!/натъртва/ С два крака, с две ръце и с една глава, като Лазо. Защото майките ви, тъй са ви раждали.

Метин:  Двата ми крака и двете ми ръце няма да мърдат, пък кратутуната ми ще бъде празна, ако я няма душата. Душата ми, Маро, я е вдъхнал моят господ, Аллах. Името ми той е дал. Вярата ми. Аз няма да се отрека от него, защото все едно от себе си да се отрека.

Мария: Туй то, сега пък вярващ се изкара. Белким не съм те виждала, как нагъвате с моя Лазар свински пържоли. Белким не съм те чувала, как кориш ходжата.

Метин: Човек не  развява като байрак вярата, кога трябва и не трябва. Тя е като едно зрънце, Маро. Зрънце, което покълва и гора става, когато зверове тръгнат да я заплашват.

Мария: Зверове! Бре! Зверове ни изкара. Тежки думи казваш, Мето. Ще съжаляваш за тях.

Метин: Заплашваш ли ме?

Лазар: Не се карайте, де! Мълчи, Маре!

Метин: Затвори устата на жена си, Лазо, че както ми е накипяло!

Мария: Кой да ми затвори устата на мене…

Лазар:/троснато/ Ха, мълчи де!/меко/ Че кой те кара да се отричаш от името си, бе Мето. Ти само наужким. Като дойдат, измисли там нещо, е Маринчо например,пък за себе си... ти си знаеш.

Метин: Тъй ставало то.

Лазар: Те, дивотиите, идват и отминават, Мето. Ще видиш ти, ще им дойде акъла на онези там горе и ще върнат нещата назад. Ти да щеш само да почакаш.

Мария: Бе, остави ги! Не виждаш ли, как са се наежили. Да заминават!

Лазар: Стой тук, бе Мето! Къде ще намериш по- добри комшии? Както и да се казваш занапред, ти си моят приятел Мето. Няма да си кривя езика с друго име, я. Стой си тук!

Емине: Всички да бяха като тебе,  Лазо. Нали ходих днес на фурната! Насъбрали са се на опашката жени и Ганка ми вика. “Емине, вика, измисли ли си име? Защото, ако не си, ние да ти  изберем.” Пък Пенка вика: “Ама трябва, както си му е по реда да я кръстим. Дюс голеничка да я съблечем и в казана да я топнем.” /горчиво/ Пък каквато съм била хубава, дядо поп щял да…/заплаква/

Метин: Гювендии такива. Ти що не им рече, че те сигурно не са стъпвали в казана? Щото ако бяха стъпвали, водата катранена щеше да стане.

Емине: Да им кажа, ама като не си удържах сълзите. Пък те се смеят, смеят подире ми. 

Лазар: /смутено/Аз, Емине, /пристъпва от крак на крак/ аз още утре ще отида в града. Ще му се примоля на Станчо…

Мария: Бе, ти чуваш ли се какво приказваш? Тя тая работа ще излезе по - дебела. Да не искаш да го уволнят?

Метин: По - добре да ни няма. Нали, Маро? Нали вие туй искате? Ха дано се махнем, че да се ширите тук. В къщите ни да влезете, добитъка ни да изядете. Едно хоро на покривите ни да изиграете. Да бяхме, по- рано, тръгнали!

Мария: /ядно/Че да бяхте!

Метин: Да бяхме, ама портата беше заключена. Види се с нас не можете, но и без нас за нищо не ставате.

Мария: Ти ще кажеш. И с вас и без вас, все тая.

Лазар: Маре, недей тъй приказва!

Мария: Как приказвам, бе Лазаре? Иска да го уважаваме. Той земята си не уважава. /към Метин/ Нали искаше да махаме дувара? Ще го махнем. Райграс ще си посеем. Пък къщата ви за курник ще ползваме.

Емине ахва.

Метин: Ти, ти…

Посяга да я удари.

Мария: /вика истерично/Лазаре, що стоиш Лазаре? Искаш да ме убие ли тоя дивак?

Лазар: Мето, да не посягаш на жена ми.

Метин: Каква жена е тя, бе комшу? Вещица недна!

Лазар: Слушай, ей, да не обиждаш!

Метин: И що ще сториш? /блъска го/С тия пилешки мускули. Като че ли не съм те бил навремето? Келеш такъв. Откога ти викам, че цял живот под женски чехъл седиш.

Мария: Показа ли си рогцата, а, показа ли ги? Гледай го, бе Лазаре! Хубаво го гледай! Че все ми викаше, комшията тъй, комшията иначе. Дувара щели да махат. Беседка да строят. Той посяга да те убие....

Метин: Да го махам ли? Няма да го махам аз, ами още ще го издигна! Ей до небето да стигне! Да не ви гледам! Да не ви слушам!

Лазар: Такъв приятел ли си ми бил?  Маре, Маре, давай мистрията! Давай камъните! До довечера ще съм издигнал стена два боя. Нали това искаш, Мето?

Метин: Точно това. И да свършим по - бързо работата и аз ще зида,/с ирония/, комшу. Ей, Емине, дай ми кофата! Какво се помайваш, ма?

Започват и двамата да зидят бързо. Единия от единия край, другия от другия край.

Вихра:/втурва се към баща си/ Татко, недей бе татко!

Есин:/тихо към баща си/ Хората гледат, тате!

Метин: Какво като гледат? Да гледат! Да гледат и да се учат, как комшии дувар строят. /плюе/ Тю, матриалът се свърши!

Захвърля мистрията и излиза. Емине тича подир него.

Лазар: Нямам достатъчно здрав камък. Ще отида аз до кариерата. Цял кубик ще си купя. Да ми стигне. За два дувара да ми стигне.

Тръгва да излиза заедно с Мария.

Мария: Като ти казвах аз...

Лазар: /ядосано/ Ха, мълчи и ти!

На сцената остават само Вихра и Есин.

Вихра: Какво им стана? Откачиха. Всички откачиха.Нима  наистина ще издигнат висок дувар? Как тогава ще се виждаме?

Есин:/тихо/ Какво  значение има като  заминаваме.

Вихра: Как така заминавате? Къде заминавате?

Есин: Нали чу, какво каза тате за имената? Той няма да отстъпи.

Вихра: Чух, но това не може да е вярно. Пък изток... голяма работа. Като бяхме малки, си бяхме измислили други имена. И сега така.

Есин: Ти не разбираш, нали?

Вихра: Какво трябва да разбирам? Че заради някаво име, ще остана сама без приятелката си. Че няма с кого да ходя на училище.

Есин: Аз, аз, аз. Мислиш само за себе си. Не сменят твоето име, а моето.

Вихра: Добре. Да сменят и моето. Не ми пука! Ако искаш ще се разменим. Аз ще стана Есин. Ти ще бъдеш Вихра.

Есин: Но ние сме съвсем различни. Все едно да вляза в твоята кожа. Това не е възможно.

Вихра: И защо не?

Есин: Защото... Знаеш ли какво значи  Есин?

Вихра: Значи ли нещо?

Есин: Значи утринен ветрец. Тих полъх. Вдъхновение. Това съм аз. Есин. А ти си луда, непокорна, дива. Такова е и името ти. Вихра. Как да ги разменим? Все едно душите си да разменим. Езика. Вярата.

Вихра: Откога започна да държиш на всичко това? Никога не ни е било грижа, кой в какво вярва, кой какъв език говори. Та ние сме едва петнадесетгодишни, Еси. Аз вярвам в себе си. Говоря на езика на любовта. Ти не ми ли казваше същото?

Есин: Кога съм ти го казвала? Когато сме заедно само ти приказваш.

Вихра: /обидено/Аз ли само приказвам?

Есин: Приказваш, я.

Вихра: И защо досега не си ми го казвала?

Есин: Така. Да не те обидя. Ти говореше, говореше...

Вихра: Може да съм говорела, но и съм слушала. Когато ми четеш стиховете си. Когато ми пееш песните си.  Затова ти казвам. Ние сме различни от възрастните. Ще се оставим да ни разделят ли? Спомни си! Майка ти ни подари две верижки с половин сърчице. Каза да не се делим, защото само когато сме заедно, сърчицето ще е цяло.

Есин: И мислиш, че ще тръгна срещу семейството си, заради една финтифлюшка?

Вихра: Финтифлюшка?! Това ли е за тебе нашето приятелство? Финтифлюшка! /вижда да минава Лолерме/ Лолерме, ей Лолерме. Какво се правиш, че не ни виждаш, ма?

Лолерме идва с неохота към тях.

Лолерме: /враждебно/Какво искате?

Вихра: Това момиче иска да му гледаш.

Есин: Не съм искала./към Лолерме/ Върви си!

Лолерме понечва да си тръгне.

Вихра: Иска. Но се прави на интересна.

Лолерме се връща.

Есин: На интересна се правиш ти, както винаги.

Лолерме: Имам си работа. Не искам да слушам гюрултиите ви. Какво сте пощръкляли такива, мари?

Есин:/посочва Вихра/ Те, тая е пощръкляла.

Вихра: Аз заради теб. Исках да ти каже…

Есин: Какво може да ми каже една циганка?

Вихра:Одеве ти позна, че те чака път. Исках да ти каже, ще се върнеш ли от този път?

Есин я гледа замислено известно време, после подава ръката си на Лолерме.

Есин: Кажи й, щом толкова иска да знае, има ли обратен път назад?

Лолерме:/взема ръката й/ Тук има много пътища. И черни и бели. И къси и дълги.

Вихра: Питам те, ще се върне ли назад?

Лолерме: По пътищата  се ходи напред и назад. Съдбата само показва пътя, не и посоката. Нея човек сам избира.

Вихра: И какво значи това?

Лолерме: /нетърпеливо/Не слушаш ли, какво ти казах?

Вихра: Нищо не ми каза. Защото не знаеш. Защото не познаваш. Бива те само да крадеш и да лъжеш.

Лолерме бързо си тръгва.

Есин: /подвикава й/ Чакай! Чакай! Не ти платих.

Лолерме спира и Есин отива при нея. Сваля от врата си верижката със сърчицето. Взема дланта й и го слага в нея. Лорелме го вдига и му се любува.

Лолерме: Ай, че е е хубаво! /сочи Вихра/ Като нейното. И то ли е от злато?

Есин: И то. Мама развали паричка и ни направи на двете по едно.

Лолерме: /с недоверие/ Даваш ми го?

Есин: Давам ти го. За чеиз. Нали ще се жениш?

Лолерме: Ай, сърчицето е половино.

Есин: Търси си половинката, Лолерме. При теб може и да я намери.

Лолерме тръгва като продължава да се любува на подаръка си.

Вихра: /сърдито/Даде й нашето сърчице.

Есин: /студено/Не сме вече деца. Пък и нали се разделяме?

Излиза бързо. Вихра стои извесно време после и тя се прибира в къщи.

Трето действие

Дуварът  стои започнат, но недовършен. Около него лежат захвърлени кофа, мистрия. Лазар излиза и започва да се щура из двора. Обляга се на дувара и запалва цигара.

Лазар: /мърмори/ Хей, една ракия няма с кого да изпие човек.

Излиза Вихра на сцената.

Вихра: Татко?

Лазар: Оу!

Вихра: Мама каза да идеш да видиш козата на чичо Мето. Не иска да яде.

Лазар: Гледах я аз. Нищо й няма. Сигурно тъгува добичето за своите.

Вихра: Мама вика, да не е преяла с бобенище.

Лазар: Ами. Внимание иска. Еминето беше я разглезила. Все подир нея ходеше. Де ли е сега Еминето, Вихре? Одеве гледам, раздавачът идва. Да не би от там писмо да имаш?

Вихра: Не татко, списанието ми донесе чичо Иван.

Лазар: Пък аз си помислих…. /въздъхва/ Теб не ти ли е мъчно, чедо? Дружки бяхте. Дето се вика наедно раснахте.

Вихра: Ох, как да не ми е мъчно. С кого ще сядам като започнем училище? Пък и само това ли? Аз ако знаех адреса й? Щях писмо да й напиша.

Лазар: Пък и аз щях да ти река два реда от мен, на чичо си Мето да сложиш.

Вихра: Разделихме се някак набързо и…

Лазар: Абе... разсърдиха се те. Затуй не пишат.

Вихра: И аз така си мисля. Другите се обаждат. Пък Есин или ми е сърдита, или… ме е забравила.

Лазар: Недей така, Вихре! Не те е забравила тя тебе. Кой знае там какви кахъри имат?

Вихра: Забравила ме е, татко. Друга приятелка си е намерила. Аз нали не бях от техните.

Лазар: Ш,ш,т, да не те чувам да говориш така!Техни, ваши. Нали затуй стигнахме дотук да се смразим?

Вихра: Да, но мама каза…

Лазар: Остави ти майка си! Тя като се ядоса, не знае какво говори. Пък после мокри кърпите.

Вихра: Не се разделихме добре, татко. Сега да се върнат нещата назад…

Лазар: Остави, остави. Тежки думи си казахме. Кой крив, кой прав не зная? Но е пусто, Вихре. Дворът е пуст и на душата ми е пусто. Една ракийка няма с кого да изпие човек. Чичо ти Мето беше сербезлия, ама весел човек. И глътката му глътка, и приказката му приказка. Сега сам да седна, не е сладко. На кръчма да ида, майка ти ще рече, барабар с пияндурниците и аз./показва с ръка/ Ей тука, на, беседка щяхме да строим.

Вихра: Може да се върнат, татко.

Лазар: Няма да преклонят глава те. Хелем чичо ти Метин. Урсуз човек е. Бетер майка ти. Те затуй двамата не мелеха брашно. Като беше млад, дядо Ахмед му беше избрал булка. От сой. Ама Мето си беше харесал Еминето. Дядо Ахмед тъй, той напреки. Колко съм ги крил аз! После дядо Ахмед видя, че няма да излезе наглава с него и кандиса. Видя той, че от Еминето по - хрисима и разбрана няма. Тя го гледа до последно, я. Една дума накриво не му каза. Пък знаеше, че не я искаха.  Да се върне Мето? Няма да я бъде. Ще се затрие някъде по чуждото и пак…

Вихра: Знаеш ли, какви неща съм чувала за там. Че момичетата ходели забулени като ханъми, че…

Лазар: Ти не вярвай на всичко!

Вихра: Пък в един вестник прочетох, че…

Лазар: Те сега пишат, каквото им се каже.

Вихра:  И в дискотеката си говорехме..

Лазар: То там да не е събрание, че да си говорите. Няма ли танци, манци?

Вихра: И аз се обърках, татко. Не мога да разбера истината каква е.

Лазар: Де да знам. Едно ще ти река, Вихре. От добро не тръгнаха. Я, каква къща оставиха. Два ката. Наредена, подредена. Добре, че съм аз да я вардя. Как се прежалва такова нещо, Вихре?

Вихра: Викат, заради имената е всичко. Толкова ли е важно това?

Лазар: Абе, и аз си виках, аа, едно име. Голяма работа. Кой е луд да се затрива заради него? Пък сега като си пийвам сам ракийцата се замислям. Какво остава на този свят като си идем? Името, Вихре, името и делата. Аз от прадядо ти Янаки снимка нямам, но където и да ида в околността и разберат, че съм  му внук, ме гледат с уважение и викат “ На дядо Янаки, а”.

Вихра: И по история, веднъж, учителката ни разказва за дядо Янаки.

Лазар: Виждаш ли? Малък човек съм аз. Дето ми се кара майка ти, тревата пред другите разгръщам да стъпят.  Но щях ли да имам куража да опетня името на дядо Янаки, като му го подменя. Всеки има своя гордост. Дори най - дребната животинка. И като речеш да посегнеш на нея, с такава сила се възправя срещу тебе, че се стъписваш. По - голяма от планината, по - непримирима от бурята. Ей такова нещо е човешката гордост!  Понякога забравяме това. И от там идват всичките злини, я.

Вихра:Татко…

Лазар: Ей на, сега няма с кого една ракийцата да изпиеш./въздъхва/ С мезе. /въздъхва/ Да взема да отида аз при козата, че майка ти, каквато крива е станала напоследък, има да ме навиква. Що й трябваше тази коза? Ама нали заради хатъра на Еминето…

Вихра: Да отида аз, татко. Като отида и спира да блее. Може да ме мисли за Есинчето.

Лазар: А, не вярвам да е чак толкова проста. Животните познават по миризмата. Може…да й е все едно вече. Да иска само някой да е до нея.

Вихра: И все пак, имам чувството, че ще се върнат.

Лазар: Дай боже!

На сцената излиза Мария. Чува последните реплики на двамата.

Мария: /троснато/Защо да се връщат? Кой знае как са им постлали там?

Лазар: /сконфузено/Е, не се знае.

Мария: На Исмет жената се обаждала. Хвалила се, че били добре. Апартамент им дали. Работа им намерили.

Лазар: Тя, Исметовата жена  и тук като беше, все се хвалеше. Няма да се учудя, ако е натирила Исмет.

Мария: Може всякаква да е, но се обажда жената. Пък нашите...

Лазар: Как да се обадят, Маре? Разделихме се като врагове.

Мария: Аз ли съм виновна? Като че ли не видя, как Мето ми налетя.

Вихра: Налетя ти мамо, защото ти го предизвика.

Мария: Ти да мълчиш! Малка си още страна да вземаш.

Вихра: Малка съм, да. Да ме юркаш цял ден из къщи съм голяма. Пък една дума не даваш да ти се каже.

Мария: Че как няма да те юркам. Като те гледам как хооодиш като муха без глава. Овесила нос. Гемиите ти потънали.

Вихра: Скучно ми е.

Мария: Затуй ти намирам работа, я, да не ти е скучно.Юркала съм я била. Много знаеш ти какво е това юркане? Мене едно време баба ти…

Вихра: И мислиш това ще помогне. Скучно ми е, защото съм сама. Брат да ми бяхте направили или сестра.

Мария: Чуваш ли я, бе Лазаре. Да седнем сега, на стари години, деца да правим.

Лазар: Толкова стари не сме Маре. /закачливо/Ти само кажи!

Мария: Гледай го ти него!

Вихра: Една приятелка си имах аз и нея загубих. По цял ден няма с кого  дума да си кажа. На дискотека няма, с кого да отида. Да започва по бързо това училище, че…

Мария: Че свършиха ли се момичетата на твоята възраст, та една приятелка да не можеш да си намериш? Ама май си много проклета и ти като…

Вихра: Като тебе нали?

Мария: Боже, каква устатница се извъди. Де бой, де!

Лазар: Остави детето, Марче. И на него не му е леко.

Мария: Ти все я защитаваш. Казах  само да си намери друга приятелка. Я, я Верчето. Я, я Снежето. И Катето е добро дете.

Вихра: То да не е като да си смениш кърпичката, мамо. Нали трябва да си допаднем? Като Есито няма друга. Сестра си нямах.Сестра ми беше. Всичко си казвахме.

Мария: Е, казвай на мен! От майката по- близък човек има ли?

Вихра: То е друго. Не мога да ти казвам това, което казвах на Есито.

Мария: Че какво толкова, сте си приказвали?

Вихра: Ами за момчета, за…

Мария: Пак за момчета. Вихро, да внимаваш, да не ми докараш някоя беля на главата, че те пребивам. Снощи пред Ганкиния магазин си говореха за щерката на Генчо. Лазаре, знаеш ли го Генчо?

Лазар: Дето работеше в града на рейса. Е?

Мария: Та тяхната хубостница се залюбила с един парясник. То остави туй, ами взела, че надула корема и сега…

Вихра: Ох, видя ли? Само да ти спомена нещо и ти от мухата правиш слон.

Мария: Муха ли ще излезе, слон ли не зная? Ти с тия дискотеки..

Вихра: Мамо, аз съм още малка за такива работи.

Мария: Аз само те предупреждавам. Да си знаеш. Резил на селото няма да ставам. Минавам вчера покрай Генчо…

Вихра: От сега нататък, ако си отворя устата, на! Само Есито ме разбираше.

Мария: Уф,Еси, та Еси. Да беше се обадил, Лазаре, на Станчо! Може той да знае нещо?/вижда, че я гледа учудено/ Какво бе, какво? Мислите, че не ми е мъчно и на мене. Че аз с Еминето… заедно.... Дето вика Вихра,  бяхме като сестри. Халимето, аз я кичих за булка. Мислех, че и на сватбата на Есинчето ще играя.  Какво ли правят… горките.

Лазар: Той, Станчо, дали ще знае?

Мария: Знае той, всичко знае. И да му речеш, че като дойде на село, кака му Мария един петел ще му свари! Той, Станчо, миналия път си облиза пръстите.

Лазар: Да де, но да не му кажат нещо в службата.

Мария: Че какво? Само питаме. Това да не е престъпление? Няма какво да му мислиш, Лазаре. Като ти казвам отивай!

Лазар: Бе да отида, ама…

Мария: Отивай, отивай! Ходи ли при козата?

Лазар: Ей сега щях да…

Мария: Гледай си работата ти! Аз ще се оправя с нея.

Вихра: Мамо, леля Емине…

Мария: Знам. Леля ти Емине беше я свикнала от ръка да яде.То ако останеше до мене, с една вършина щях да я оправя аз ами, айде, заради Еминето няма да й скършвам хатъра.

Вихра: Да отида аз.

Мария: Ами иди. И да й изринеш, че бая се е понатрупало.

Вихра: /с погнуса/ Да й рина? Аз не мога.

Мария: Хайде, хайде. Да мислиш за момчетии  можеш, а една работа да свършиш не можеш. И ти като щерката на Генчо. Хората говорят....

Вихра: Их, мамо!

Лазар: Остави детето! Аз ще изрина.

Мария:Ти, Лазаре, имаш по- важна работа. Казах ти утре рано да хванеш автобуса и...

Лазар: Като си рекла. Но по - напред ще свърша нещо.

Мария: Какво пак те прихвана?

Лазар: Знам си аз. Вие отивайте!

Мария: Кажи, бе човек!

Лазар: То ще се чуе. По- рано трябваше, но и сега не е късно.

Двете излизат, а Лазар изважда един голям чук и започва да разбива дувара.

Четвърто действие

На сцената се виждат останките от дувара. На оградата се е облегнала циганката и вика

Лолерме: /подвиква/ Ууу.

Вихра излиза на двора.

Вихра: Мене ли викаш?

Лолерме: Аха.

Вихра: Къде ходиш? Отдавна не съм те виждала. Да не са те оженили?

Лолерме: Не са. Само ме годиха.

Вихра: Да не е за някой дядо?

Лолерме: /дяволито/А, не е. Млад и хубав. Хубав като мене.

Вихра: Харесваш го значи?

Лолерме: Харесвам го, харесвам. Ай как ме гледа! И ми носи, подаръци ми носи. Виж какъв пръстен ми даде! Виж какво сърчице ми даде!

Вихра: А ти подари ли му онова половиното?

Лолерме: Подарих му го, ама той ми го върна. Вика: „Цвете мое, той тъй ми вика, Не се живее с половин сърце. Не се люби с половин сърце. Върни го на тази дето ти го е дала!” И аз затуй идвам. Да го върна на онуй момиче.

Вихра: Онуй момиче го няма. Замина. Не помниш ли, Лолерме? Ти й гледа на ръка и й  го предсказа.

Лолерме: Че откъде да помня? На много гледам.

Вихра: На всички ли познаваш?

Лолерме: На всички познавам, но не на всички казвам.

Вихра: Защо?

Лолерме: Така ме е учила баба Пембе. Лолерме казваше, ако искаш да те обичат, не казвай лошите работи. Човек не може да ги избегне, но колкото повече мисли за тях, толкова повече раснат тръни в душата му. Не сей тръни, Лолерме! Сей червени макове!

Вихра: Мисля, че всичко трябва да се казва. Не си виновната ти за това, което има да се случва.

Лолерме: Ти сега тъй казваш, но ако видиш на ръката лошавото? Какво ще правиш тогава? Ще  гледаш в очите човека и ще му ги пълниш с отрова?

Вихра: Ами… нищо няма да му кажа.

Лолерме: Видя ли? И аз като казвам нещо хубаво ми викат. “О Лолерме, много познаваш. Благодарим ти. На  ти една паричка.” Пък да кажа нещо лошо, жива  ме изядат. Викат: „Циганка мръсна такава. Вещица проклета.”

Вихра: Аз тогава те питах, дали ще се върне Есинчето, а ти замълча, започна да го увърташ. Сега като ми говориш така, значи още тогава си знаела, че няма да се върне.

Лолерме: Ма ти луда ли си да вярваш на циганските работи. Знаела, не знаела, много го засукваш./подава й верижката/ Ето, дай й го като се върне! Ние  тази вечер си тръгваме.

Вихра: Нали ти казвам, че я няма?

Лолерме: Добре де. Все някога ще си дойде.

Вихра: Кога, кога? Слушай, Лолерме, погледай ми! На ръка ми погледай! И ми кажи всичко! И лошо и хубаво. Само не ме лъжи!

Лолерме: Няма да ти гледам на ръка. На очи ще ти гледам.

Вихра: Нали ми каза, че очите били най - лъжовното нещо. Че сутрин показвали едно, по обед друго, а когато се спусне мрак…

Лолерме: На очи ще ти гледам. В твоите лъжи няма. Удавили са се. В мъката са се удавили. 

Вихра:И какво виждаш... в очите ми?

Лолерме:  Чакаш. Чакаш  и тъгуваш.  Ай, каква дружка си загубила!

Вихра: И какво? Това го знаеш. Много ли трябва да чакам? Тя ще се върне ли? Кажи Лолерме!/дърпа я/ Ще ти дам и моята половинка. Цяло да стане сърцето.

Лолерме: Остави ме, де! Ще се върне тя. Ще се върне дружката ти.

Вихра: /горчиво/По очите ли познаваш?

Лолерме: По птиците.

Вихра: По птиците ли?

Лолерме: Когато птиците отлетят, нали напролет се връщат?

Вихра: Но защо, защо трябва да отлитат?

Лолерме: Свие ли студът място за тях тук няма. На някои крилата замръзват, а на други сърцата. Затова бягат. На топличко.

Вихра: Защо тогава се връщат?

Лолерме: Защото  там все ги тегли назад. Към гнездото. Може  да са им струпали всичките красоти на света, но да го няма родния баир с магарешките бодили и синчеца. Може слънцето да свети по - ярко, а луната да е все пълна, пък да им липсва дъждът и кривото лунно сръпче. Може стомахчетата им все да са пълни, а да им е празно на душата./въздиша/ Как да ги разбереш, тях, птиците?

Вихра: /проплаква/Аз за Есито те питах.

Лолерме: Аз за нея ти говорех./мълчи известно време/ Пък ти /докосва златното й сърчице/ не си давай така лесно сърцето! Ще ти потрябва.

Вихра: Чакай, Лолерме! Каза, че тази вечер тръгвате.

Лолерме: Мъжете вече са приготвили кочиите.

Вихра:Бродите така от село на село. Скитате се. Ами гнездото. Гнездото за вас не е ли важно.

Лолерме:/усмихва се/ Гнездото го носим с нас, ма. Без гнездото никъде не тръгваме. Като костенурките. Носим си гнездото и от гората си не излизаме. Ти какво си мислиш? Че циганската душа гнездо не свива? То само с кукувиците е така.  

Лолерме тръгва сподирена от ромска музика. Вихра я гледа известно време, когато  Есин идва иззад гърбът й и поставя дланите на очите й.

Есин: Познай кой е?

Вихра: /ахва/ Ха! Някоя… прелетна птичка.

Есин: /пуска ръцете си, обръща я към себе си и  весело й говори/ Какво? На птичка ли ти приличам?

Вихра: /радостно/ Ами да. На птичка, Еси. На птичка.

Двете се прегръщат.

Есин: Само да не кажеш, че съм гарга рошава.

Вихра: Не…/тихо/ гаргите не отлитат.

Есин: Какво?

Вихра: Нищо, нищо. Разказвай! Кога се върнахте? Леле, как ще се зарадват нашите! /двете сядат на тревата/ Ти защо не ми писа? Един ред, бе. Един ред поне. Помислих, че си ме забравила. Аз колко имам да ти разказвам!

Есин:  Ще ме оставиш ли да си поема дъх, плямпало такова.

Вихра:/престорено възмутено/ Аз, плямпало. О, ние сме се отракали, май. Бях казала на Халимето да те държи под око, че си ми много стеснителна. Да я питам сега аз нея..

Есин: /тихо/ Халимето не се върна с нас.

Вихра: /стреснато/Не се ли? А батко ти?

Есин: С батко, де. Двамата останаха там. Халимето, знаеш, много хубава професия има. И жилище им дадоха и на батко работа намериха. Батко вика, защо да се връщат?

Вихра: И се разделихте?

Есин: Разделихме се. Тате тъй каза. Всеки по своя път.

Вихра: На леля Емине сигурно много й е мъчно.

Есин: Не питай! Но татко като ни подбра. Назад, та назад.

Вихра: Баща ти ли?

Есин: Чудиш ли се? Мама все плаче. Там като бяхме- за къщата, за козата, за гергините. Сега за бате, за Халимето, за вуйна. Пък тате мълчи. Мълчи и пуши и изведнъж като рече…

Вихра: Мислех, че чичо Мето най - последен ще склони да си дойдете.

Есин: Много ни мина през главата, Вихре. И тате тъй каза. Когато на човек много му мине през главата, по- друго яч мисли. Тате каза, че не познавал той досега болестта, която ни налегна всичките.

Вихра: Разболяхте ли се?

Есин: Не от тези болести,  дето нашият доктор лекува. Болеше ни за…селото, за..

Вихра:…гнездото

Есин:/усмихва се/… за поляната

Вихра:…за баира

Есин: За нашето си. Една нощ сънувах  гората./показва/ Ей оная. Миришеше ми сладко, сладко, на липов цвят. Събудих се, а все едно, че още бях в нея. Миришеше ми. На липов цвят ми миришеше.  После разбрах. Бате бил взел на тръгване малко сушени цветчета и правил чай за Халимето. Гърлото нещо я заболяло.

Вихра: Разболяхте се значи.

Есин: Тате каза, можем да се справим с тази болест, носталгията де. Времето всичко лекувало. Но ние цял живот това ли ще правим? Да се лекуваме. Кога ще живеем?

Вихра: Нали имате роднини? Не ви ли посрещнаха добре?

Есин: Посрещнаха ни, разбира се. Хубаво ни посрещнаха. Като гости. Но на гости колко се стои? Казваха да останем. Казваха ще помагат. Но половината думи не ги разбирах. Те кажат едно, аз разбирам друго.

Вихра: Е, ти щеше да се научиш..

Есин: Щях. Колко му е? Но трябваше и да се променя. /с горест/ Но защо всеки иска от нас да се променяме? Тук казват да си променим името. Там искат, да си променим душата. Много мека била.

Вихра: Мека ли?

Есин:  Меки хора сме ние тук, Вихре. От вас трябва да сме го взели. На мравката път да правим и да не посягаме на хляба на другия. Толкова много сме взели от вас, а вие от нас, че тате каза, не можем един без друг. Като сиамски близнаци сме станали и като се разделяме трябва да режем. А сме отвикнали вече нож да вадим.

Вихра: Много сте си приказвали вие с чичо Мето.

Есин: Какво друго да правим? Мама все плачеше. Бате и Халимето по техните си работи и ние с тате си приказвахме. И денем и нощем. Тате не бил толкова суров човек. Даже като го гледах веднъж си помислих. Да можеше да поплаче малко. Ей тъй да му олекне.

Вихра: Мислиш, че му е било тежко дето е сгрешил?

Есин: /повишава глас/Не е сгрешил той. Други грешиха. Тате само плащаше. И щеше да плаща докрая, но… вратата  се отвори, Вихре. Никой не може да я затвори вече. И през тази врата тате  спокойно може да мине. Тате и неговото достойнство.

Вихра:/докосва я с обич/ Еси...

Есин: Вратата да бъде отворена. Толкова малко сме искали. Сега ни е достатъчно по един поглед да й хвърляме само. Важното е да знаем, че е отворена.   Аз ти говоря, говоря ти. Ти само ме гледаш.

Вихра: Гледам те… и ти се радвам. Беше ми мъчно за теб.

Есин: Наистина ли? Когато се връщахме, мама все се тревожеше, че ще ни се подиграват. Ей на ще кажат, ходиха, ходиха и пак тука дойдоха. Със свито сърце се върнахме. Всички.

Вихра: И какво?

Есин: Не знам още. Като слизахме от таксито, баба Пена мина покрай нас и каза/мълчи известно време/ А, добър ден, каза.  Все едно никога не сме заминавали. А, добър ден. Така рече. Ти какво ще кажеш за това?

Вихра: Ще кажа…а, добър ден.

Есин:/усмихва се/ Голяма си дяволица. Хайде, де разказвай и ти! Какво само на готово слушаш? 

Вихра:  Като се изприкажеш, аз ще започна и  гледай тогава какво става. Имам подарък за теб. /подава й верижката/ От Лолерме.

Есин: От оная циганка? Тя ожени ли се?

Вихра: Сгодила се.

Есин: Блазе й.

Вихра:Гледай я ти!

Есин:/любува се на верижката/ И ми го връща. Да не й се надяваш. Но да знаеш, Вихре, тя беше права за пътищата. Човек сам си решава, кой път води напред и кой назад.

Вихра: Сега да ти кажа. Катето вече ходи с Найден.

Есин: Какво? Катето? С Найден? Тя да не е полудяла.

Вихра: И една вечер в дискотеката…

Двете седнали на тревата скланят глави една към друга и шепнешком си разказват най-  новите клюки от селото.  През това време минава Мария. Вижда ги, любува им се известно време и отива към къщата на Метин.

На сцената излизат Лазар и Метин.

Лазар: /подава му ръка/А комшу, откога гледам за тебе! Добре дошъл!

Метин: /поема я без да го гледа/Добре заварил, Лазо.

Лазар: Тя, Марето, отиде при Еминето да помогне с багажа. И козата да занесе. Ей тая коза много ни изтормози, бе Мето.

Метин: Казвах аз на Еминето да я заколим.

Лазар: Бе, оправихме се ние. Да… дойдете към нас, а? Един петел съм заколил. Марчето, знаеш как го приготвя.

При вида на съборения дувар Метин въпросително поглежда Лазар.

Лазар: Дуварът.. аз го съборих, комшу.

Метин взема един останал камък и мълчаливо го хвърля настрани

Лазар:  Да знаеш голямо блъскане беше.

Метин продължава да мълчи и с наведена глава обикаля.

Лазар: Викам си, ще се зарадва Мето като се върне.

Метин обикаля наоколо събира камъни и ги хвърля мълчаливо.

Лазар: За  добро…го съборих.

Метин продължава да мълчи.

Лазар: И беседката щях да направя, ама викам,  двамата… да я правим. Нали уж тъй приказвахме, я? Аз да ти кажа, Мето, из онзи ден сънувах твоя сън. Онзи, дето разправяше  за беседката. Ей, голяма беседка беше. Като един същи палат. И ми дойде на ума, от какво да я направим. От чам, Мето. Да е здрава. На много да издържа.

Метин продължава да мълчи.

Лазар: /умолително/ Нищо не казваш, пък аз мислех ще се зарадваш.

Метин: /без да го гледа/ Добре си сторил комшу, берекет версим.

Сяда на едно дърво и припалва цигара. Лазар сяда до него.

Лазар: /несигурно/Даже… чама съм пазарил.

Метин: За колко пари?

Лазар: Бе, мани ги парите! Мой ще бъде масрафа.

Метин: То и аз ще дам. Казваш голямо блъскане падна, а?

Лазар: /оживява се/Да не ти приказвам. Като почнах рано отзарана, та отъмнях. Викам една ракия ще почерпиш като се върнеш. От оная кайсийката. С мезе.

Метин: /без да го гледа/ За ракията не бери грижа.

Лазар:/ помръква/ Виждам аз, не си доволен.

Метин: /повишава глас/ Нали ти казах? Берекет версим. Метан ли искаш да ти направя.

Лазар: /маха с ръка/ Не ти ща метана. Аз заради тебе. Заради нас, Мето. Щото сме съседи. Пък има ли по- близък човек от съседа. За добро, за лошо, за всичко. Не иде дувар да ги дели. /с яд/ Пък ако толкова ти е мъчно за него ще ти го направя пак. Колко му е? Хем по- здрав. Кажи бе, Мето!

Метин: /поглежда го и му подава цигара/ Голяма работа си сторил, комшу. Ашколсум. До гроб ще го помня. /мълчаливо пушат цигара/ До гроб ще го помня. Ала  онзи дувар в душата, в душата, Лазо, още стои. Стои и…хвърля сянка. Как ще го съборим, бе комшу? Как ще го съборим? Голямо… блъскане ще падне.

Край